Столична Община Район "Средец"

История

 

Сердика-Средец-Триадица-София е един от европейските градове с най-богата, повече от 7000-годишна история

На мястото на някогашното неолитно селище около термалните извори възниква древен тракийски град, наречен по-късно от римляните Сердика – т.е. град на сердите, по името на населявалото го тракийско племе. През римската епоха (45 година сл. Хр., император Клавдий) градът процъфтява най-напред като център на административна област в провинция Тракия, а в края на III век се превръща в столица на новосъздадената провинция Вътрешна Дакия (Dacia Mediterranea). 

Сердика получава статут на римски град от император Марк Улпий Траян (Marcus Ulpius Traianus) и започва да носи неговото родово име – Ulpia Serdica. 

Едно знаменито събитие се случва в Сердика в началото на IV век, което има значение за световната история. През април 311 г. император Галерий, заедно с императорите Лициний и Константин, са издали Едикта на толерантността, разрешил християнското вероизповедание в Римската империя. По този начин Сердика се превръща в родината на Свободната Църква и в един вид първата християнска столица на Римската империя преди Константинопол. Напоследък това първенство на Сердикийския едикт все повече се изтъква в научната и популярната литература пред значението на последвалия през 313 г. Медиолански едикт, потвърдил положенията на Закона, издаден през 311 г.  Важно е да се спомене, че Сердика е била не само столицата на императорите Галерий и Лициний, а и любимият град на император Константин Велики (родом от близкия Ниш).

Константин дори също възнамерявал да премести столицата си тук и антични автори твърдят, че той често казвал: „Сердика е моят Рим“.  Твърде е вероятно пристрастието на Константин към Сердика да се е дължало на един факт, често изтъкван от писателите, картографите и поетите до началото на XIX в., а именно, че майката на императора – св. Елена, е била Родом от Сердика. През 343 г. Сердика става седалище на много важния Сердикийски събор, на който присъстват делегати от цялата Империя и с право дълго време е определян като Вселенски. Под важните решения на Сердикийския събор са се подписали 282 епископи и вероятно той се е провел в имперския комплекс, от който и до ден-днешен са останали руини около Ротондата „Свети Георги“.  Ротондата  е била осветена за християнски храм около 330 г. и до ден днешен това е най-старата запазена действаща църква в града, а и сред най-древните действащи църкви в света.

През V–VI век по време на т.нар. „велико преселение на народите“ градът преживява нашествия от хуни, готи и други варварски племена. От средата на VI век, при управлението на император Юстиниан Велики (527-565 г.), Сердика се възражда като важен административен и стопански център на Източната римска империя, придобила в късни времена гражданственост като Византия (Византийската империя. Според някои учени грижите на Юстинниан за Сердика се дължали на факта, че императорът бил родом от този край (в Православния свят той е честван и със славянското си име св. Юстиниан-Управда).

През 809 г. градът влиза в пределите на българската държава и получава българското име Средец. През Х век династията на комитопулите, наследници на управителя (комит) на Средецката област Никола, въздига отново българската държава преди падането ѝ под властта на Византия. В ромейските извори от този период градът е наричан Триадица. След възобновяването на българското царство през 1185 г. епископът на Средец е въздигнат в сан митрополит. Според изричното желание на св. Иван Рилски, мощите му са били пренесени в неговото „Средечко отечество“, където, с изключение на престоя им в Унгария, престояват до пренасянето им в столицата на Второто Българско царство Търново. В продължение на шест дни през 1469 г. в Ротондата "Св. Георги" мощите на Св. Иван Рилски отново са почивали по време на пренасянето им от Търново в Рилския манастир. 

От края на XIV век до 70-те години на XIX век градът, както и българската държава, са под османско владичество. Смята се, че още през XIII- XIV век градът става известен и с името на патрона на раннохристиянския храм „Св. София“ (IV век), разположен на високо и видно място в границите на Свещения хълм, но извън крепостната стена. През последната четвърт на  ХІV  век градът се споменава като София в официалните документи на Второто българско царство, а сетне и на Османската империя. Същевременно в документите и други писмени материали (вестници, пътеписи, доклади и пр.) чак до 1879 г. жителите на града се наричат „средечани“, а българската община – „Средецка“. След 1879 г. се разгаря спор за името, като жителите на града създават комитет от известни личности, който дълго отстоява правото на историческото име Средец. Постепенно се налага компромисното решение градските административни учреждения да бъдат „Средецки“ (в т.ч. и църквата), а общодържавните институции – „Софийски“. 

През 1879 г. е изготвен първият градоустройствен план на София от градския инженер С. Амадие и одобрен от княз Батенберг. Той преобразява силуета на града и оформя в голяма степен облика на днешния район "Средец". За изграждането на новата столица са привлечени едни от най-видните архитекти и строители за времето си – Константин Йованович – виенски архитект, по произход българин, е проектирал сградата на Народното събрание. Първият градски архитект – чехът Антонин (Адолф) Колар, проектира Министерството на войната, хотел "България", Военния клуб и др., а швейцарецът Херман Майер – читалище "Славянска беседа", сградите на Българската академия на науките, Българската народна банка, както и мавзолея на княз Александър Батенберг. Австриецът Фридрих Гюнангер е проектирал Духовната академия (Богословския факултет) и е участвал в преустройството на Княжеския дворец. Кирил Маричков, завършил в Германия, проектира Доходната сграда на ул. "Леге" 4, и сградата на ул. "Съборна" 2 (бившият хотел "Империал"). Арх. Йордан Миланов, роден в гр. Елена и завършил архитектура във Виена, изработва окончателния проект на Ректората на Софийския университет и ръководи строителството му. 

През 1891 г., по проект на главния архитект на София Арнолд Колар и на Вацлав Прошек, е построен Орлов мост - символичната врата на града. Името идва от бронзовите статуи на орли върху моста, които са негови символични покровители и защитници. Орлов мост е построен и като символ на свободата. Тук са посрещнати диарбекирските затворници, борци за религиозна и национална свобода. 

Район "Средец" към Столична община не е голям по територия, но е истински административен, политически, културен, образователен, духовен, търговски, бизнес и спортен център на столицата. Той е сърцето на София.